Разбрах нещо важно.

Няма граници за силата, с която един човек може да те нарани!

Силата може да бъде опустошителна. Добрият до вчера с нас партньор може изведнъж да обърне другата страна и да започне да ни „бие” с такава жестокост и безсърдечие, че ще започнем да се питаме дали въобще някога сме познавали този човек! Може да ни нанася обиди по-бързо от ударите на Мохамед Али. И ако боксьорът непременно ще спре, когато паднем, то партньорът ни ще продължи да удря още и още и накрая ще бъде способен да се храни с трупа ни.

След всички книги, което прочетох, единственият въпрос, на който наистина не мога още да си отговоря още е: „Как предизвиках цялата тази лошотия? КАК?!”

Изтърканият отговор, който се предлага навсякъде е, че всеки си заслужава това, което получава като отношение. Доста опростено обяснение, макар като цяло да мисля, че е вярно. Ако обаче го разгледаме единствено в продължителността на една връзка, която имаме с човека, който ни наранява, вярно ли е? Бих казал, че по-скоро не е. Иначе как такива перфектни създания като нас са били излъгани:) Шегувам се, разбира се, но може би трябва да излезем от тесните граници на връзките си и да погледнем по-назад и по-нашироко, за да видим общата картина на живота си.

Ето какво ми написа вчера една жена:

Думата "изневяра" започва с думата "Вяра", а думата "вяра" започва с думата "его", както и много други емоции, свързани с човешките взаимоотношения. Там, където започва човешкото страдание, започва и смисълът на човешкия живот - себепознанието, себереализацията, събуждането от съня, който заспиваме, когато се родим и от който, рано или късно, започваме да се събуждаме. А вярата, че някой друг може да ни направи нещастен или щастлив е от егото.

Така че изневярата е наистина много полезен остен по пътя към пробуждането и преодоляването на тъмнината, в която ни държи егото. Колкото повече страдание, толкова повече възможност за прекрачване в света на светлината, докато се научим да пребиваваме в състояние на излъчваща се и неразграничаваща любов, а не в материално проявен обмен на любов.

Благословен е този, който се събуди и прочисти от огъня на страданието и пропилян живот и този, в който страданието само засилва още повече егото и затъването в мрака на реактивността.

Това е един наистина добър отговор на горния въпрос. Много пъти е ставало дума, че единствено ние решаваме дали да позволим и в каква степен да позволим да ни наранят. Възможно ли е въобще да се почувстваме наранени и обидени от някой случаен човек на улицата, който ни каже нещо лошо? Може би съвсем малко, но по-скоро бихме махнали с ръка и казали: “На този пък луд какъв му е проблема?” Или дори бихме го съжалили. Когато обаче нашият партньор използва ТОЧНО същите думи, приложени към точно същата ситуация, ние най-вероятно ще се почувстваме силно наранени. Къде е разликата? Че познаваме единия? Че мнението на единия има значение за нас? Дрън-дрън. Разликата е в егото ни. Егото ни е значително по-голямо отнесено към партньора ни. Ние искаме да бъдем “по-значими” в неговите очи. Въобще не ни интересува какво си мисли онзи от улицата, или поне съвсем малко... Но мнението на човека до нас има голямо значение за нас. Защо? Защото то формира много повече нашето ЕГО. Почти всичко, което правим и казваме, е свързано с егото ни. Постоянно градим образ пред света и този образ е образът на нашето его. Знаете за професията „имидж-мейкър”, нали? Аз бих я нарекъл „его-мейкър”, защото в нашето общество имидж е равно на его. Нарастването на имиджа (егото) идва от нарастването на хората, които споделят нашите идеи и ценности. Изневярата удря точно върху най-сериозната подпора в къщата на нашето его, затова толкова лесно ни събаря.

Аз не се срамувам, че съм бил съборен. Не се срамувайте и вие. Ние се учим постоянно и само отказът да се развиваме и проумяваме света ни правят слаби. Това, че сме тук заедно, означава че искаме да намалим егото си. Ако намалим егото си, ще намалее болката ни.

Нека си пожелаем успех в работата върху нашето его.

Как да различаваме егото от истинската ни същност?