Днес гледах един филм – „Shutter Island” с Леонардо Ди Каприо в главната роля. Накратко сюжетът: Леонардо е щатски шериф, който ще разследва бягството на жена от клиника за душевно болни пациенти, извършили престъпление... Клиниката е на остров, като най-близката точка до сушата е 16 км. Нещата изглеждаха така до един момент. После се оказа, че всъщност героят на Леонардо е пациент на клиниката, болен е и е престъпник. Мозъкът му отказва да приеме истината: че е убиец. Съзнанието му толкова добре изработва детайлите за „новата му самоличност”, че дори си измисля помощник (лекуващия го психиатър), причини да бъде без оръжие в клиниката (въпреки че е шериф), причини всички около него да се държат така, че да се вписват напълно в неговата заместваща реалност.

Филмът е чудесна илюстрация на живота, който всеки от нас си избира да живее. Един избира да играе ролята на жертва и цял живот е жертва. Друг е хищник. Трети избира да страда, заради чужди грешки. И страда, никой не може да му попречи. Кой е прав? ВСИЧКИ СА ПРАВИ! Точно това е интересното – каквото и да изберете да бъдете, винаги ще имате право. Чудя се тогава защо ли да избираме лош живот или живот, пълен с болка? Защо не пробваме с една доза готин живот? Може пък да ни хареса:)

Нашите мозъци създават толкова перфектни „реалности”, че ние сме напълно убедени в тяхното съществуване. Знаете ли с какво виждаме? Отговорът изглежда логичен – с очите... Грешка! Ние виждаме с мозъка. Ако той не ни каже какво точно виждаме с очите си, ние няма как да разберем какви са тези светли и тъмни петна, кое е червено и кое зелено. И ако нашият собствен мозък ни убеди, че виждаме неща, които не съществуват в действителност, тогава какво става?

Забелязали ли сте колко често се случва, когато общувате с друг човек, особено от срещуположния пол, да разберете, че другият вижда нещата по напълно различен начин? Знаете това, нали? Защо тогава се изненадваме, че съществуват и други мнения по нещо, което на нас ни изглежда съвсем логично да е по един точно определен начин? Защо постоянно съдим другите, заради тяхната интерпретация на реалността? И понеже всичко това звучи много отвлечено, нека ви дам пример от моята реалност... Вчера имахме лек конфликт с приятелката ми. След почти двучасов разговор и „уточнения”, накрая проумях невероятното - че тя ме обвинява вътрешно ТОЧНО за същите неща, за които и аз нея:) Това се казва създаване на паралелни реалности! За пореден път разбрах, че единственото нещо, което стои между нас е липсата на правилна комуникация. Да говориш не означава да казваш. Да чуваш не означава да слушаш. Чуването е физиологичен процес, а слушането е въпрос на избор. Слушайте половинките си, ако искате да разберете коя е тяхната реалност. Не създавайте „заместващи реалности” с мощния инструмент, поставен върху раменете ви. Просто слушайте и се опитайте да не съдите.